КОГА МЕЧТАТА БОЛИ
Не сте ли виждали
едно
момиче да се вглежда
в
дълбоките небесни глъбини?
Да
мечтае, да заспива тук с надежда,
че
ще може като птица да лети.
В
звезден кош люлее го простора,
усмихва
се на слънцето в захлас
и
може с вятъра да си говори...
Ще
ми повярвате ли,
че това бях аз?
Сега
съм друга. И задавам си въпроса:
„Пораснах,
а защо не полетях?
Защо
ли в раничката на гърба не носех
парашут?
Нима ме беше страх...“
От
всички погледи остана скрит
тоя
първи порив - детската мечта!
Зачената
там някъде,
зад слънчевия
сплит,
от
облак да се спусна и да полетя
над
себе си,
над цялата пулсираща земя.
И
в орбитите неспокойни на сърцето
кръжи
с космична скорост,
тревожи мисълта.
Дълбае
ме, боли ме мястото, където
сега
можех аз да имам
две истински
крила...
Tsveta
Mihaylova
Bulgaria
НЯКОГА НЯКЪДЕ
Някога някъде, знам, ще се срещнем -
два полюса луди с вятърно стреме,
безкрайно чисти, безмерно грешни.
И гръм ще сече разлюляното време.
Някога някъде, знам, ще открия
този, по който сън сънувам -
от зрялото вино ще се опия,
от раните люти ще го лекувам.
Някъде някога...как да узная?...
Но важното е да съществува.
Път ще прокарам, щом го позная,
ако ще, Боже, живот да струва...
Tsveta Mihaylova
Bulgaria
ПРОЛЕТЕН ВИК
В капана сив на делничните мисли,
пропуснах да видя как близо до мен
шпалир от дъхави липи разлисти
неусетно пролетта със вик зелен.
Аз се огледах с явна изненада,
сякаш още скрита в зимното палто.
И се почудих, че не ме зарадва
промяната дори и в едно дърво...
И както разсъждавах, аз подминах
бързо тъжния клошар с една ръка.
Завих към моя дом. И се разминах
с безизразни хора. С безлични лица...
Внезапно нещо в мене се пробуди
и обратно се затичах изведнъж.
И няма да повярвате, но чуден
беше погледа на просещия мъж!
Край пътя се поклащаше тревица,
зад нея минзухар - пламнал като свещ.
А в клоните над мен изви се птица
и с порив полетя птичият копнеж.
Небе, срежи еснафската ми кожа,
не ме оставяй безразлична миг!
И нека да ме буди и тревожи
все тоя неспокоен пулс велик!
Tsveta Mihaylovaq Bulgaria